Докъде може да доведе насилието в училище?
Автор: Силвия Борисова
Естонският филм „Клас“ (Klass, 2007, реж. Илмар Рааг) успява да предаде до най-малките детайли суровата действителност на училищния тормоз и последствията от него. При това – изцяло на езика на тийнейджърите, без грам моралистични и назидателни отклонения.
Филмът разкрива до болка откровено последствията от безразличието на учителите и от пропуските в родителското възпитание, като през цялото време кръжи около безмълвното послание, с което тийнейджърите, оставени на своята собствена грижа, се научават да живеят в името на оцеляването си: учи се да бъдеш себе си, като се държиш като всички останали. Трудно е да растеш и да се развиваш в подобен порочен кръг, в който се налага да се ориентираш кое е важното и ценното в живота почти слепешката, по поведението и грешките на хората около теб.
В този смисъл българските училища не са по-различни от естонските – общността на децата и младите хора в една страна винаги отразява особеностите и трудностите на обществото на възрастните. Главен герой във филма е Йозеп – момче от гимназия като всяка друга, което е тормозено от целия му клас по най-различни ужасни или оскърбителни начини. Съученикът му Каспер се опитва да го защити, поради което и той става жертва на тормоз от страна на останалите от класа. Когато училищното настоятелство и родителите на Йозеп започват да търсят виновниците за насилието, класът набеждава Каспар…
Двете момчета решават да си отмъстят. Йозеп открадва оръжията и амунициите на баща си и двамата отиват в училище въоръжени. Докъде може да доведе инстинктът за самосъхранение на тийнейджърите и какви могат да бъдат последствията от следване на волята да оцелееш? Със сигурност немалко ученици ще преосмислят поведението си, ако гледат филма – било от съчувствие или от чувство за самосъхранение. Филмът ще даде плод за размисъл и за родителите и учителите, чиито деца и ученици са се сблъсквали по някакъв начин с насилието в училище като жертви или като тормозещи.
Предпазването от тормоз в училище не е задача само на тормозените деца и техните родители, нито само на училището и образователната система. В тормоза са утаени и политически и медийни послания, социални нагласи, модели и стереотипи – за които всички сме отговорни. Училището обаче е средата, в която най-често тормозът излиза на светло. И именно от училищна възраст трябва да започнем си изграждаме система за противодействие на тормоза.
Още като деца започваме да правим своите избори, които изграждат нашата личност. Затова и нашите избори са същевременно нашата отговорност пред нас самите – да избираме достойно и съзнателно кое е добро за нас, но не би наранило и хората в средата ни. Защото „обществото е мрежа, брънките на която сме самите ние и която постоянно донаплитаме“ (Питър Бъргър). Винаги е по-добре, по-мъдро и по-съхраняващо и другите, и нас самите, да правим избори според онези предвидени последици от тях, които искаме и можем да понесем.
Източници:
- Енчева, Св. 2015. Конформизмът ли е лекарството срещу тормоза в училище? // Маргиналия. 27.02.: http://www.marginalia.bg/analizi/konformizmat-li-e-lekarstvoto-sreshtu-tormoza-v-uchilishte/
- Енчева, Св. 2008. „Клас“ – отново за кино (и не само). // Неуютен блог. 23.01.: http://svetlaen.blogspot.com/2008/01/blog-post_23.html