Невероятната история на един баща, който помага на парализирания си син да почувства радостта от движението
Автор: Силвия Борисова
Някой попитал Рич какво ще бъде първото нещо, което би направил, ако стане чудо и той вече не е парализиран. „Много съм мислил за това – казал Рик чрез компютъра си. – Първо мислех, че сигурно ще изляза навън, за да тичам или да играя бейзбол. Но всъщност това, което искам най-много, е да стана от инвалидната количка, да сложа баща си в нея и поне веднъж в живота си да мога аз него да побутам.“
През 1962 г. Ричард Хойт – Младши се появява на бял свят задушавайки се, с омотана пъпна връв около вратлето, която спира притока на кръв към мозъка му. Резултатът е церебрална парализа, която приковава детето към инвалидната количка за цял живот – без да може да се движи, да говори и да контролира тялото си. Изключителната история, която предстои да ви разкажа, започва с отказа на Дик, бащата на Ричард, да приеме, че синът му ще изживее живота си на този свят във физически и душевни страдания.
Дик посвещава буквално всичките си сили и време да направи живота на детето си по-светъл и лек. Още от първите месеци започва да му чете, по-късно го учи на азбуката, без да е сигурен какъв ще бъде крайният резултат. Когато малкият Рич навършва десет, благодарение на екип от инженери от Университета Тъфтс се сдобива с компютър-комуникатор, на който може да изписва думи, като натиска бутон с тила си. Тогава се случва първото чудо – момчето показва, че не просто е наясно със света около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект.
Дик Хойт не спира дотук – решава, че трябва да има начин детето му да усети радостта от движението. Първо започва да носи сина си на гръб на разходки сред природата и на планински преходи и скоро двамата изкачват един от върховете в Колорадо.
Вече петнадесетгодишен, Рич моли баща си да участват в 8-километров крос с благотворителна цел. Дик Хойт се съгласява да бута инвалидната количка и финишират на предпоследно място. Надбягването събужда съвършено ново чувство в душата на обездвиженото момче, за което живее бащата през тези петнадесет години – същата вечер Рич изписва на монитора си: „Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!“.
Думите на момчето окриляват Дик да започне да се надпреварва с времето и физическите закони в името на една-едничка цел: да отгледа у сина си това безподобно усещане за независимост и пълноценност. Дик започва да бяга по пет часа на ден пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 г. двамата се записват под името „Тим Хойт“ в Бостънския маратон и побеждават три четвърти от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга по състезания почти непрекъснато. Зад гърба си има цели 72 маратона, като най-добрият му резултат в маратоните е феноменален: 2:40,47 часа – 36 минути и половина под световния рекорд!
След четиригодишно участие в маратони Тим Хойт поема предизвикателството на триатлона „Айрън Мен“, който включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и 42,2 км класически маратон. Много малко са хората – дори измежду професионалните спортисти – които са в състояние да издържат подобно натоварване, камо ли да финишират сред първите.
Хойт преплува първия етап от триатлона с въже на кръста си, за което е вързана доста тежка лодка с Ричард в нея. За втория етап Дик кара колело със специална седалка за Ричард, прикрепена в предната част. Изумителна е не просто невероятната издръжливост на бащата, но и фактът, че Тим Хойт изпреварва на финала две трети от съперниците. За изминалите вече 42 години невероятният отбор има зад гърба си общо 1130 състезания, от които 257 триатлона и 32 маратона на Бостън. А през 1992 г. двамата Хойт преминават с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни.
Успехите на Хойт се отразяват неотлъчно от такива медийни спортни гиганти като ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО, а на пазара вече има книга (Devoted: The Story of a Father’s Love for His Son, 2012, от самия Дик Хойт) и DVD филм (Think You Can’t – Dick and Rick Hoyt), посветени на техния труден път – но и на техния възхитителен пример… Дик категорично отказва всички предложения да се състезава сам без сина си въпреки апетитите на спортните организации и изчисленията на бързината му без допълнителна тежест. Защото цялата сила за преодоляване на физическите ограничения Дик черпи от любовта на сина му към него – за да върне обратно на Ричард, чрез движението и състезанията, същата тази сила и обич многократно.
По време на интервю в предаването „Риъл Спортс“, при въпроса на една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило – откъде Дик черпи толкова сила – той се срива изведнъж и избухва в сълзи, осъзнавайки какво е направил и какво му е коствало. Въпреки изключителния си професионализъм самата Мери не успява да сдържи сълзите си и не е в състояние да зададе следващ въпрос…
Вече големият Ричард е завършил не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони хора с физически увреждания по света. А силата на бащината любов, която дава криле и преодолява обичайната логика и физическите закони, е увековечена в бронзова статуя на Тим Хойт в близост до Бостънския маратон.
Източници и изображения:
- Боже, колко сила има по тоя свят, блогът на Иво Иванов, ноември 2006 г.: http://ivo.ucoz.com/index/0-11
- Team Hoyt – Official Website. URL: http://www.teamhoyt.com/
- What My Father Means to Me, by Richard E. Hoyt Jr., June 10, 2007: http://onemansblog.com/2007/06/10/what-my-father-means-to-me-by-richard-e-hoyt-jr/